Ще се намери ли дете, за което поне веднъж не са казали, че е  инат? Едва ли. Инатът е най-видимо разпространения сред  детските недостатъци . Без преувеличение това е проблем номер едно във взаимоотношенията родител – дете. Ако семейството живее в ограничено пространство децата, особено момченцата стават лесновъзбудими и ако вкъщи ги държат строго, те стават още по възбудими в детската градина или в училище, когато пораснат. Но това състояние на възбуда не може да бъде безпределно. Рано или късно то се съпровожда с развитие на задържане, затормозеност, а това се проявява в невъзможност да се съсредоточи, бързо пренасищане с работата, капризност или инат. А ако мудното по природа дете постоянно го карат да бърза или подканят, то ще стане още по-бавно и от гледна точка на възрастните по-голям инат. Ако детето не събира играчките си след игра, неслушайки майка си във възрастта около две години това е нормално и е излишно  детето да се ругае или пляска за небрежността си. Деца, които в тази възраст могат да бъдат заставени да са подчертано внимателни, вежливи и изпълнителни изпитват голямо психическо напрежение, преминаващо по-натам в хипертрофирано чувство на вина при неуспехите, опасания да не би да направи нещо не както трябва, неувереност в себе си. Всичко с времето си! Каквото може да направи само, в друго нещо следва да му се помогне и не трябва постоянно да му се настоява, да му се сърдят или заплашват. Не е лошо да погледнем и себе си отстрани : разтребваме ли винаги след себе си, изпълняваме ли обещанията си, с какъв тон разговаряме с детето си.

Освен родители взискателни и нетърпеливи има и властни, които не могат ден, час, минута да изкарат без заповеди и принуди в обръщането си към децата. Те не излъчват злоба, но да покомадват -  колко удобно! Кредото на такива родители, дори и те самите да не са безгрешни, – децата трябва във всичко и безпрекословно да слушат! А нали едно-странността, превзетостта, несправедливостта на такъв команден тон осъзнават дори и малките деца. И така от родителска гледна точка детето отказва да си прибере играчките. А фактически то за сега не може да прави това постоянно : още няма изградено чувство за отговорност и способност последователно да управлява своите действия. А когато от укорите малкото дете започне да плаче е възможно то да изпитва чувство на обърканост, смущение : току-що са му разрешили както му е удобно да си разхвърля играчките и изведнъж трябва да прекрати! И го наказват за неизпълнението? За какво го наказват – за несъобразителността? За неспособността бързо да се пренастрои? За нежеланието да събере само играчките, във времето когато му се иска да го направи заедно с мама? Ще има ли почва за конфликт ако тя за някоя и друга минута се наведе и помогне на детето да събере играчките? По скоро уж „ лошото” малко дете може да е такова, затова защото твърде рано го караме да бъде голямо! Може да слуша родителите си, поради заплахата от наказания, но другите няма да ги слуша или както често се получава дава напразни обещания – да се държи както трябва, да бъде добро, да слуша мама, татко, дядо, баба и който и да е. Така твърде ранните и прекомерни изисквания и задължения водят до незадължителност в отношенията с околните, към готовност при всеки натиск да обещае каквото е угодно –  вид самозащита. С една дума не воюват с децата тези родители, които не изискват неизпълнимото! Така че битият в детството си родител не вижда друг изход освен самият той да бие, за да застави детето да слуша. В него няма съмнение, че това е единствения правилен път, защото той не вижда други пътища за решаване на възникващите проблеми. Но не напразно след това детето се обижда и се инати още повече. Това е израз на конфликта с родителя – неприемане на налагането със сила.

Около две годинки се развива усещането за „АЗ”, самостоятелността, волята. Но амбициите на родителите надделяват здравият смисъл. Как така да отстъпват пред такова малко дете. Какво ще стане по нататък ? „Ще ви се качи на главата” – наливат масло в огъня състрадателни познати. И докато не е късно да му се покаже сила и твърдост. А после как да ги призовеш към активност и творчество такива хора? Те още от детството не са свикнали да мислят и действат самостоятелно, да творят. Както се казва на тях са им запушвали устата, възпитавали са ги и са ги превъзпитавали, още не знаят кои са те и на какво са способни, какво могат сами.

Вариант на ината може да се смята и натрапчивостта : когато децата се домогват до своето с всякакви средства : безкрайни молби и плач, хленчене, раздразнителност и капризност. Къде са източниците на подобно поведение? Преди всичко в поведението на родителите. Натрапчиви деца преди всичко има при такива родители, които не рядко не отчитайки го, са взискателни и нетърпеливи „прилепват се” към детето във всяка минута и по всеки повод, бурно реагират, ако техните изисквания незабавно не се изпълнят, четат безкрайно морал или обиждат и наказват. Тези родители са склонни да планират всяка крачка на детето, оплитайки го с мрежа от безчислени предписания и инструкции. Енергичните по природа, способни и с развито чувство за собствено достойнство деца не могат дълго да издържат такова блокиране на техните възможности и се опитват да се сдобият с признаване на техните права.

Ако родителите съумеят своевременно да откликват на нуждите и потребностите на детето, а не да го отпъждат като досадна муха, натрапчивостта постепенно ще изчезне /не веднага/ – според това как ни се отдава да направляваме енергията в това жизнено русло, което съответства на неговите потребности.

Това са психологическите корени на ината, но има и физиологическа страна. Известно е, че съществува функционална специализация в големите полукълба на главния мозък. Лявото полукълбо е свързано с аналитичното мислене. Дясното полукълбо ръководи образното, интегралното мислене. Разделението е условно. При повечето хора дейността на двете полукълба носи взаимообусловен и взаимодопълващ се характер. Но има и едностранно ориентирани към лявото полукълбо хора – математици, програмисти и лингвисти. Има и ориентирани към дясното полукълбо – музиканти, художници, артисти. Това не винаги се случва, изключение е. Това разделение представлява известна ценност. Виждаме как на едни ученици им се отдава лесно математиката и езиците, но те не така лесно успяват в хуманитарните науки. Обратно други /дясното полукълбо/ трудно достигат високи резултати в математиката и езиците, затова пък при тях е силно развита склонността към синтез, творчество, хуманитарни дисциплини. Те са по-емоционални и непосредствени в изразяването на чувствата си, могат внезапно подсъзнателно да намерят решение на сложен въпрос.

При новородените и двете полукълба са „десни”. Постепенно едно от полукълбата се установява относително ляво – фокусира в себе си функциите на съзнанието, контрола и речта. Това става около втората година – възрастта на овладяване на фразовата реч и появата на чувството за Аз като система за оценка и представа за себе си.

Ето тук виждаме и раждането на ината при децата с родители, които прекалено моралничат, учат, пунктуално предопределят образа на действие – с други думи претоварват още неукрепналото ляво полукълбо. В същото време забравят, по -лошо  игнорират водещата още в тази възраст активност на дясното полукълбо – потребност от непосредствено, спонтанно изразяване на чувствата, в цялостно възприятие. И да поучават разбира се е нужно, и да обясняват, и да ръководят. Но с мярка да не се изпада в крайности! Ненатрапчиво обучение, в процес на игра, в отсъствие на постоянен натиск, на безкрайни забрани и моралничене, възможност за непосредствено изразяване на емоциите, в това число и на отрицателните /недоволства, обиждане, раздразнителност/ – всичко това е способно да създаде условия за физиологически пълноценно психическо развитие. Тогава лявото полукълбо придобива своя функционална специализация по естествен, хармоничен начин, а не изкуствено ускорено.

Да се постараем да разберем : детето се инати именно, защото е дете, за него е неестествено да бъде такова пораснало, каквото искат да го видят родителите му! То им подражава, с радост усвоява новите умения и навици. Неестествено е за дете на две години за седи сериозно на стола без да мърда и да внимава затаило дъх какво му говорят родителите. Неестествено е, когато  от него се изисква да не скача, да не бяга, да не шуми, да не говори, когато не го питат.

И точно тук преминаваме от областта на физиологията в областта на патологията. Ако обезпокоени родители на ученик попитат кога започва неврозата може да им се отговори, че това е възрастта около две години. Тогава се поставя началото на неврозата в по-късна възраст ако през това време не са отчетени особеностите на темперамента, формирането на Аза, повишената емоционалност и чувствителност и ако в отношенията не е имало достатъчно нежност и ласки, откритост и непосредственост, а вместо това много формализъм, схематизъм и директивизъм. В резултат се  затормозва природната активност на дясното полукълбо и се увеличава преждевременно натоварването на лявото. Възниква физиологичен дисбаланс.  Полукълбата си разменят местата, възникват патофизиологически промени в дейността на главния мозък.

В началото се появява така наречената уравнителна фаза, когато силните и слабите дразнители започват да действат на малкото дете еднакво. При това то вече не чува продължаващия поток от родителски забележки, изисквания, заплахи, дълго се размотава при обличане, събличане, хранене, за да ядоса още повече нетърпеливите си, властни и нервни родители. Това е симптом, признак на неблагополучие, че възрастните са се престарали. Но за съжаление далеч не всички могат да разберат това и продължават да увеличават обема на изискванията. Тогава уравнителната фаза се трансформира в парадоксална, която се проявява с повишена възбудимост, раздразнителност за дребни неща, неадекватно силна реакция на обида, плач, недоволство и протест по всеки повод и без повод. На пръв поглед това може да изглежда като инат. Природата взима своето : дясното полукълбо се „инати” на преждевременното рационално задържане и всичко още повече се превъзбужда и работи на ”критически обороти.”

Тук е нужно да не се чете морал и още повече да не се наказва детето – често това само усилва болезнено разтройството. Възрастните е необходимо още веднъж  да  преразгледат тактиката си на възпитание, да не изпадат в амбиции, а да се замислят и да намерят сили в себе си да признаят собствените си грешки. В противен случай следва преминаване в ултрапародоксална фаза на патологично функциониране на кората на големите полукълба. Детето тогава всичко възприема на обратно, казва „не” вместо ”да”, сяда когато трябва да стане, хвърля, а не прибира играчката и т.н. И става безкрайно капризно, все не е на неговото, от всичко се отказва, или само не знае какво иска. Тука вече родителите сами водят за ръчичка непоправимото дете при лекаря. Лекарят изписва нещо успокояващо на детето и внушава послушание на родителите. А изписването на  лекарство е необходимо преди всичко на родителите, не на детето!  Само не лекарство заради липса на гъвкавост, излишна принципност и догматизъм. И няма смисъл да се надяваме на лекарства – необходимо е спешно да се намалят забраните, изискванията и боят, а с детето повече да се играе заедно, да се смее и забавлява. А родителите може би  себе си да полекуват.

Особено внимание изискват децата с повишена чувствителност и ранимост, а също и левичарите. В последния случай да се подават предмети поред и в двете ръце и ако малкото дете упорито предпочита да взима всичко с лявата ръка да не му се пречи. По правило то е все още повече ориентирано към дясното полукълбо и ако има упорит стремеж да се направи от левичаря десничар, разплатата ще бъде безпричинен негативизъм, инат, а по нататък – нерядко и заекване.