Предучилищният период от детството се характеризира с интензивно интелектуално и личностово развитие, а самосъзнанието  е в тясна връзка с развитието на интелекта и формирането на личността. “Аз”-образът отразява нивото на развитие на детския интелект и формиращата се детска личност в трите аспекта на самооценката:  емоционална, поведенческа и когнитивна.

Ако отправна точка е личностовото развитие на детето, вниманието се насочва   най-силно към регулативните функции на самосъзнанието по отношение на поведението.

Ако отправна точка е интелектуалното развитие, на преден план излизат когнитивните особености на самосъзнанието. Самооценката предполага самоанализ, а това означава силна ангажираност  на познавателните психични процеси – представи, памет, най-вече – мислене.

К. Левин, изяснявайки теорията за “психофизичното поле”, в което се реализира поведението, сочи  като изграждащи го “най-малко три ценностни пласта”:

1.   “Аз”-ът като ценност.


2.   “Значимите други” – хората, които по някакъв начин определят поведението на личността.


3.   Някои общовалидни човешки ценности, присъстващи във всяка ценностна система.

Както се вижда, “Аз”-ът е определящ. Всеки външен норматив се пречупва през вътрешното осъзнаване. Известно е, че самоконтролът и саморегулацията са далеч по-ефективни   от външния контрол и външната регулация, които би могло да се преживяват като фактори за стрес.

В по-далечен план във възрастов аспект самосъзнанието се свързва  с най-висшата потребност на човека – от самоутвърждаване и себереализация. Това насочва към креативността на личността в бъдещ етап. Ако потърсим началото на нейното формиране, то това несъмнено е периодът на предучилищното детство. Шестгодишните правят първите плахи опити за самоанализ и тези опити трябва да бъдат насърчени.

Във възрастов план елементите на самосъзнанието се развиват в следната последователност./Уилям Джеймз/:

•      Материално “Аз” – тяло, облекло, собственост;


•      Социално “Аз”


•     Духовно “Аз”

При около шестгодишните деца можем да открием начални степени на развитие на социалният “Аз”. Общуването в процеса на учебната и игровата дейност, стремежът към познание и оценяване на другите водят по естествен път детето и към самопознание и самооценка.

Общуване      -       познание [оценка]      -        самопознание [самооценка]

Мнението на околните започва да играе важна роля. Децата се съизмерват с останалите, търсят своето място  в контекста на другите. Опитват се да разберат “къде са те?” – под, над или на нивото на останалите. Всяко попадане под нормата  предизвиква вътрешен конфликт.

От богатия методологически арсенал може да се спрем например на метода на “свободното самоописание”. Вербалните самооценъчни методики са сочени като не много надеждни. Но този описателен метод е приложим при 6-годишните, тъй като децата обичат да разказват за себе си, ако между тях и събеседника съществува емоционална връзка. Детето отговаря се на въпроса: “Какъв съм аз?” С правилно подбрани въпроси децата биват насочвани към самооценка на собствените емоции в разнообразни ситуации /успех, неуспех/, към оценка на собственото  поведение, към собствените знания.

Стана дума за три основни аспекта на самооценката /поведение, емоции, знания/.  При анализ на детските разсъждения прави впечатление, че децата най-често правят опити да анализират своето поведение и емоции. Малко от тях опитват да анализират своите знания. Изглежда, че най-лесно е за тях да анализират собственото си поведение. Това е обяснимо от гледна точка нагледно-действения характер на детското мислене. Поведението е видимо, изразено във външни актове на действието. То е също така обусловено от конкретната ситуация . Неговото естествено осъзнаване се свързва предимно със ситуативния характер на мисленето при децата.

Смята се, че при детската самооценка се наблюдава тенденция към завишаване /”Максимизация на “Аз”-а  -  “Аз съм си добър.”/. Всъщност детските самооценки са доста реалистични. Малцина виждат себе си само в светли тонове. Не присъства натрапчивата идеализация, характерна за много от възрастните. Напротив,  във всяко второ размишление прозира някакъв детски проблем. Всеки детски проблем се нуждае от сериозно отношение и внимание, доколкото може да има неблагоприятно развитие – психотравма, невроза, комплекс за малоценност.

От специално внимание се нуждаят децата, спрямо които бива проявявано  негативно отношение от страна на околните, а също така и тези, които проявяват агресия под една или друга форма и имат изразени проблеми в общуването. Тези деца ясно осъзнават своите проблеми в общуването, но обикновено ясно осъзнават и факта, че те са породени от тяхното собствено поведение. В един реален детски самоанализ, срещаме яркоо изразена негативна нагласа в самопредставата и самооценката :

“Хората не трябва да бъдат лоши, защото после ги наказват. Понякога успявам да не съм лош. Ама другия път съм лош. Казват ми, че съм лош и аз им вярвам. Това става, когато бия децата, крада играчките . Но аз не ги крада, а ги вземам да си поиграя. Понякога мога да бъда по-добър, когато ми казват, че съм добър. Даже помагам на село, на дядо. Иска ми се да бъда всякога добър, но понякога съм лош.”

По отношение осъзнаване на емоциите,  с по-голяма лекота децата осъзнават негативните си емоции.  Положителните емоции не ги впечатляват. Очевидно, радостта и емоционалното благополучие се възприемат като най-естествено състояние на детската психика. Детето забелязва и по-лесно е вниманието му да бъде привлечено от състояния на тревога, страх, безпокойство и др. Вероятна причина за това е, че негативните емоции проблематизират съзнанието и го активизират.

“Понякога правя бели и ме наказват в банята. Страх ме е. Мъчно ми е, плача. Трудно се справям с писането. Малко ми е зле, ако не успявам.”

“Ако се бия, се чувствам много тъжна, виновна, мъчно ми е. Правя го понякога, ако съм ядосана. Смятам, че не е справедливо. Ако си лош човек, се чувстваш много зле. Ако си добър, се чувстваш по-спокоен и ти е хубаво.”

В някои детски самоанализи преобладава позитивизмът, а в други – негативизмът. В някои от тях биват разкривани моментни емоционални процеси във връзка с определена конкретна ситуация. В други – по-трайни емоционални състояния на напрежение и неувереност. В този период от детството се създава цялостната бъдеща нагласа на личността да възприема по определен начин действителността и себе си. Алфред Адлер твърди, че основите както на оптимизма, така и на песимизма са заложени в детството, като хората трудно се освобождават от шаблоните, с които са се сраснали още от първите години на живота си.

Самоанализите на децата носят много от белезите на постепенно извършващата се социализация на детските преживявания. Изискванията, предявявани към детето по отношение на неговото поведение, от изисквания от вън все повече се трансформират в изисквания във вътрешен план. Това е свързано с осъзнаване на определени нравствени норми и правила. Но то е свързано и с осъзнаване на “самия себе си” в контекста на тези норми и правила. Четейки детските “Аз”-разсъждения, разбираме, че този преход едва ли е толкова лек. Разговаряйки с децата, може да се открие, че именно онези от тях, които имат проблеми със собственото си поведение, се чувстват най-силно обезпокоени от този факт. Не може да се каже, че не ги съзнават – вътрешната борба е съвсем видима.

Има ли смисъл да се задълбочаваме в детските проблеми?  Има смисъл, ако нашата намеса би могла да бъде полезна. Тя би могла да бъде полезна, ако се опитваме да помогнем на детето да разбира себе си и говорейки да изяснява конфликтите, в които е с околните и със себе си. Тук се докосваме до въпроси, свързани с прилагането на педагогическата психотерапия. Л.Цветанова-Чурикова твърди, че тя е необходима и може да се приложи в практиката на обучение и възпитание в случаите, когато детската личност се намира в състояние на затруднение. Има се предвид психотерапия в широк смисъл, върху здрави деца с психологически проблеми, при която по недиректен път детето се стимулира така, че да повярва в своите сили и възможности да разбере по-добре себе си. Възрастният обаче трябва да е способен да проявява емпатия, да оценява позитивно детската личност, независимо от обстоятелствата, да реагира естествено, да се освободи от професионалната фасада и императивността.

Защо да се ангажираме с разрешение на детските проблеми? Понеже почти винаги проблемът създава конфликт, водещ до прояви на агресия, която може да бъде:

•  обектна, адресирана  към другите;


• саморазрушителна, адресирана към собствената психика

Тази категоризация би могла да се отнесе до всяка човешка общност, до детската – също. Фройд твърди, че преодоляването на обектната агресия или нейното потискане води до превръщането и в саморазрушителна.  Виждам, че има деца, които са в конфликт с другите. Същите деца неизменно са в конфликт и със себе си и се опитват да се справят сами или с помощта на родител, учителя, на когото се доверяват, или друг значим възрастен, с проблемите си.

Как да търсим разрешение на детските проблеми? Симптомите изчезват тогава, когато се осъзнаят несъзнаваните им предпоставки. На елементарно равнище всеки би могъл да води разговор и е длъжен да може да съпреживява. Детето, което има проблем, се нуждае от съпреживяване от страна на възрастния, който му е близък, от изясняване на конфликта, на поведенческата реакция, на причината, на повода, на чувството. Би могло да се търси и подходяща за възрастта методика, за да се организира адекватна  на необходимостта  работа с децата. Фройд например предлага три начина, човек да се освободи от агресивната си енергия:

• Като я изразходва под формата на физически упражнения;


• Като я насочи към неразрушителни форми на въображаема агресия – като си представя как удря някого или съчинява разказ, пълен с актове на насилие;


• Чрез непосредствена агресия.

Първите два са приложими. За третия се твърди, че не е разрешение на проблема. Проявата на агресия не намалява потребността от агресия, защото чрез чувството за вина засилва враждебността и отрицателните чувства към жертвата.

Стигаме до третия аспект на самосъзнанието – самооценка на собствените знания и когнитивни способности. Знанията представляват обобщени представи на децата за света и явленията в природната и обществена действителност. Формирането им предполага достигнато определено ниво в развитието на когнитивните психични процеси.  За обобщаването на представите основна роля играе мисленето, а степента на тяхната обобщеност е свързана най-вече със степента на развитие на вербално-логическото мислене.  Самооценката и осъзнатостта на собствените знания също са в зависимост от степента на развитие на словесно-логическото мислене. Обяснимо е, децата, които правят опит да оценяват себе си като интелект, са минимален брой:

“Аз съм умен човек. Ще го докажа, като си кажа знанията. Имам много знания – за растенията, за животните, за развиването на растенията, за природата, за тялото на човека, за думите, за изреченията…”

“Аз съм интересен. Интересувам се от всичко, което става в групата и навън. Интересувам се от хората, които ми предлагат да свърша нещо добро – някоя хубава работа. Мисля. Справям се с мислене. Доволен съм, когато се справям добре…”

Посочените анализи са насочени не към обекта на представите, а към факта на съществуването им, към техния вид и състав. На когнитивно равнище самосъзнанието на децата се насочва и успява да обхване някои знания и познавателни психични процеси, но не повече. Не би могло да се говори за аргументирана самооценка.

Детската психика е обект на редица  въздействия от страна на възрастния, така че доброто познаване на детската психика е задължително условие за точното дозиране на тези въздействия. Проучването на самосъзнанието несъмнено прибавя нови възможности за проучване и опознаване на детската психика.