Страхът нерядко възниква при вида или представата за опасност, заплашваща другите. Преживяването на страх се характеризира с неспокойствие и стремеж да се избегне опасността.

Страховият ефект е в състояние „да разрови и най-дълбоко скритите атавистични основи на психофизичния апарат и да задвижи първични механизми за защита и отбрана от всякакъв характер” (Кречмер).

Детайлно са изследвани и систематизирани различните форми на страхове при децата от Р. дю Боа (1998), които той систематизира така :

1. Уклончиво, отбягващо поведение спрямо определени ситуации.

2. Целенасочено отричане на страха от предмети, насекоми, паяци и др.

3. Принудително тиранично и изискващо поведение от страна на възрастните.

4. Мъчителни натрапливи действия и мисли.

5. Смущения на заспиването.

6. Смущения на съня.

7. Вкопчване в даден вид поведение.

8. Протест при раздяла.

9. Смущения на телесните функции.

10. Нощно напикаване.

11. Заекване.

К.Платонов и Г.Голубев посочват, че страхът може да се прояви в различна форма, степен и оттенък на проявите:

Астеничен страх – проявяващ се във вцепенение, обща слабост, нецелесъобразни действия.

Стеничен страх – /паника/ – проявява се често у група от хора, но би могъл да обземе и един човек.

На тази основа степените на страха се класифицират  по следния начин:

• Изплашване – внезапен, краткотраен, понякога мигновен, рязко изразен страх, възникващ при неочаквано, неприятно, но още неосъзнато изменение на ситуацията, което застрашава живота или благополучието на човек. Преминава бързо.


• Боязън – постепенно възникващо чувство на страх,свързано с осъзнаването на определена, известна опасност, продължава дълго време, но лесно може да бъде повлияна и отстранена.


• Ужас – най-силната степен на страха. Характерно при ужаса е потискането на разсъдъка от страха (афект на страх).

J.Biеnder (1976) разграничава три форми на прояви на страха:

•     Витален страх – страхът изхожда от собственото тяло.


•     Реален страх – опасността изхожда от околния свят


•     Съвестов страх (морален) – опасността изхожда от собствената психика.

Страхът и тревогата могат да съответстват и да не съответстват на степента на опасност, да бъдат адекватни или неадекватни спрямо нея.

Т.Симсън (1958) потвърждава, че при децата се наблюдава повишена чувствителност на слуховия апарат към звуковите дразнители; при тях няма още достатъчно добре развит усет за равновесие. По тази причина неочаквани силни звуци, внезапно нарушение на равновесието могат да доведат до възникването на страхове. Правени са редица опити за установяване на възрастта, в която се появяват истински страхове. Счита се, че това е осмият месец и по тази причина F.Spitz го е нарекъл „осмомесецов страх”.

Според М.Ачкова и Н.Дашинова (1975), за да възникне страхова реакция, необходимо е съзнанието да разполага с известно представно съдържание. Те наричат ранната детска възраст период на „магичното мислене”. На предметите могат да се приписват особени свойства, реалното и фантастичното се смесват. Това дава благоприятна основа за лесно възникване на страхове. Що се касае до това, кои са първите емоции у детето, повечето изследователи причисляват към тях и страха.G.Collin намира механизма на страха не само при затрудняващи ситуации,произтичащи от външния свят, но и когато тези ситуации идват от личността. При  детето може да има страхове, които са оправдани от негова гледна точка, но които нямат обективно основание, например: страхът от тъмнина, от мълния, от животни, от силни шумове.

Много фактори могат да водят до страхови преживявания у децата (L.Kanner,1957):

•    Личното изживяване и механизмите на появата му (напр. При разговори за страшни животни).


•     Предписанието, предупреждението, заплахата (те протичат най-често от родителите), особено в предучилищна възраст.


•     Личността на детето.Обогатяването и усложняването на страховите изживявания се извършва заедно с развитието на детето,отразявайки неговия социален опит и емоционално-интелектуалното узряване.

За практически клинични цели L.Kanner (1957г.) предлага да бъде направено разграничаване на следните типове  емоционално реагиране:

•     Нормални, естествени, полезни емоционални реакции: страхът пред възможна опасност, с цел за самозащита и самосъхранение; ревността, очистена от явна враждебност; гневът, контролиран и насочван съзидателно.


•     Силни емоционални реакции,съответстващи на ситуацията: скръб при загуба на близки, радост от предстоящо празненство.


•     Силни емоционални промени, несъответстващи логично на ситуацията: буйство, разрушително поведение, изключителна тревожност, парализиращ страх.


•     Емоционални привички – детето се „кондиционира” към определени типове реакции при сходни условия.


•     Несъответни емоционални отговори – при тежко олигофренни или психотични деца.


•     Преходни емоционални позиции – пристъпи от страх,от възбуда и т.н., които преминават бързо.


•     По-трайни емоционални черти – по-малко свързани с темперамента и житейския опит.

В своите изследвания на физиологично-психологичните взаимовръзки, И.П.Павлов показва убедително, че физиологичният субстрат на страха е потиснатото състояние на кората на главните полукълба.Страхът е поява на пасивно-отбранителен рефлекс, на естествения рефлекс на предпазливост. Паралелно с растежа на детето, и съответно развитието на втората сигнална система, със засилването на процесите на активно потискане и натрупване на жизнен опит склонността към страхове постепенно намалява. Клиничната практика разкрива обаче, че при неправилно възпитание и психотравматизиране страховете могат да се фиксират и да придобият „упорит” характер. При здравите деца страховете са обикновено епизодични. Някои децата  нерядко проявяват повишена готовност към страхови изживявания. Повтарянето на подобни изживявания може да доведе до влошаване на общото състояние на детето и особено на съня и апетита. Тогава вече страховете придобиват болестен характер, като нарушават цялостната жизнена дейност на детето и се отразяват на общото му поведение.